Наскоро с нас се свързаха от Читалището в с. Горски извор, обл. Хасково, за да ни разкажат историите на две вековни дървета, които са били неделима част от ежедневието на селото. Това са църковният оксън (ясен) и Хаджиевият дъб. По-надолу може да прочетете разказа на Тодорка Николова, председател на Читалището в селото за двете вековни дървета.
Макар дърветата днес да ги няма, в спомена за тях се усеща голямата роля на вековните дървета в българския бит и култура. И до днес в много села и градове в България старите дървета се тачат, а под клоните им се честват местни и национални празници. Нека с общи усилия да запазим това невероятно културно и биологично богатство на България!
Можете да подкрепите нашите усилия Да съхраним вековните дървета на България, като дарите средства за кампанията!
Спомени за две вековни дървета от с. Горски извор
В хасковското село Горски извор от поколение на поколение се предава една истинска история за две дървета – символи на десетки поколения. Вярно е, днес и двете дървета ги няма, но когото и да попитате ще ви разкаже историите на дървото, което е било в църковния двор, и на Хаджиевия дъб, край международния път, под който се събирали 7 големи стада овце.
За църковния оксън
Църквата „Свети Георги Победоносец” в Горски извор е една от най-старите църкви в Южна България. Преди това в селото не е имало църква. Църковните богослужения се извършвали под едно огромно дърво – оксън (ясен), което се намирало в западния край на днешния църковен двор. Клоните на това дърво не били никога сечени и се разклонявали на огромна площ. В огромното му стъбло имало голяма хралупа – коруба, колкото човешки бой. Църковните книги години наред се съхранявали именно в тази коруба. И при хубаво, и при лошо време свещеникът влизал в тази коруба и оттам четял, пеел и провеждал литургиите. Богомолците заставали наоколо под клоните на дървото и слушали.
През лятото им било добре – оксънът пазел хладна сянка и възрастните хора се събирали на раздумка под дървото. Но през зимите, които в онези години били много снежни и студени, християните не можели да дочакат службата докрая, защото им ставало много студено и се разотивали. Така хората започнали да мислят за изграждането на храм. А и не само затова.
Свещеникът в своите проповеди от дървото не пропускал да каже няколко изречения и за омразните поробители и за прогонването им от многострадалната ни родина. Освен това само на стотина метра от дървото се намирало килийното училище, в което преподавал даскал Гендович, които единствен в държавата отказал да преподава на гръцки и заявил, че докато той е учител, ще преподава само на майчиния, български език. Та същият този даскал е посрещал и Левски в училището, а хората ги виждали да седят и под дървото. Това привличало хората под дървото най–много. Под същото това дърво се извършвали опела, венчавки и кръщенета. То било освещавано не един и два пъти и хората от селото смятали вековното дърво за покровител. Тук, под него, идвали да се молят на Бога, когато им се случи беда.
Камбанарията 
Църквата „Св. Георги Победоносец“ 
Църквата „Св. Георги Победоносец“ 
Църквата „Св. Георги Победоносец“
В тези мрачни времена обаче турското управление не позволявало да се строят църкви. Турският аскер гонел и ненавиждал християните, а църквите им били разрушавани и опожарявани. Точно по това време султанът чул с ушите от свои хора в черквата „Света София” в Истанбул как български свещеници споменават името му в молитвите си и молят Всевишния за здравето му. След края на службата султанът викнал свещениците и ги попитал защо споменават името му. Отговорът бил такъв: „Това, което чухте днес, го направихме не защото присъствахте и слушахте, а защото сте цар на държавата ни и ръководите народа ни. Това се прави не само сега и не само в тази черква, а във всички християнски черкви и при всички служби”. Това трогнало султана и наредил да се спре гоненето на християните и паленето и разрушаването на черквите им. Със специален ферман разрешил възстановяването на разрушените храмове.
Така, през 1854 г била построена църквата в селото. Въпреки това хората продължавали да тачат дървото, децата играели под него, а младите докосвали кората му и се вричали в любов и вярност. Но в един пролетен, майски ден, се разразила силна буря. Гръмотевица улучила дървото и го разцепила на две. Така вековният оксън се превърнал в приказка за идещите поколения. Приказка, която се предавала от бабите и дядовците на внуците.
За Хаджиевия дъб
Другото вековно дърво – дъб, също го няма, но и за него се разказват много истории. Старите хора предават това, което са чули от предците си. Дъбът се намирал на хълма над селото, откъдето минавал международният път. Под него спирали морните търговци, които идвали от Адриатика и отивали на прочутия през онези далечни години Узунджовски панаир. Наблизо до дървото бликало изворче студена вода, от което пастирите пълнели стомните. Говори се, че през летните жеги под сянката на вековния дъб можели да се съберат 7 овчи стада, а дънерът на дървото бил толкова голям, че едва го обгръщали четирима души.
И до днес се разказва за една любовна история, свързана с този дъб.
Пътували 7 души албанци, търговци на вълна към панаира в Узунджово и спрели под дъба да си починат и да пият студена вода. Докато си почивали, до тях долетяла красива, народна песен. Единият от албанците решил да провери откъде иде песента и стигнал до един двор, в който младо момиче поливало цветята и пеело.
Албанецът толкова харесал момичето, което се казвало Мария, че зарязал приятелите си, дал на бащата на момичето всичките си златни пари, които носел, за да купува стока, и се оженил за Мария. Бил родом от тогавашното албанско село Янина и оставил там жена с две момчета.
Години по-късно, когато на този албанец на име Георги и жена му Мария, им се родили деца, тръгнали за Йерусалим да се поклонят на гроба на Христос и да станат хаджии. Пътували с волска кола шест месеца, а като се върнали, благословили дъба, който ги събрал, и го нарекли Хаджиевия дъб.
Автор: Тодорка Николова, председател на Читалището в с. Горски извор
